Места във Варна и региона с мистични истории (част 1)

Ако за първи път планираш пътуване до Варна, вероятно първите неща, за които се сещаш, са морето, Морската градина и плажът. Но ако живееш тук или обичаш да се връщаш по тези места, знаеш, че Варна не е само това. Зад познатите пейзажи често се крият пластове минало и легенди, за които рядко се замисляме в ежедневието си.

Местата, които сме описали тук може да са ти познати, но знаеш ли всъщност историите и легендите им? Чувал ли си за първият праисторически град в Европа и първата валута? А легендата за вкаменените хора в пустинята или за проклятието на най-старото злато във Варна?

Тези истории и легенди са за всеки, който обича да гледа на света наоколо с любопитство. Независимо дали сега започваш да опознаваш града и искаш да научиш нещо вълнуващо, или си местен, който търси интересен факт, с който да изненада компанията при следващата разходка – следващите редове са за теб. Нека проверим колко от тези истории и легенди са ти познати.

Солницата край Провадия: Първият град в Европа

Солницата е място с огромно значение, което напълно преобръща представата ни за праисторията. Когато учените започват да го изследват, те си дават сметка, че са открили най-стария град в Европа (датиран между 5500 и 4300 г. пр. Хр.). Тук се е родила първата „валутна система“ – солта. Жителите му са били толкова богати, че е издигната масивна каменна крепост (невиждана за епохата си), за да пази „бялото злато“. Има теории, че златото от Варненския некропол е купено именно със сол от Провадия.

Представи си свят, в който златото все още няма никаква стойност, а хората не познават парите. В този свят най-ценното нещо – стратегическата валута – е била солта. Тя е била единственият начин да се консервира месото, което означавало разликата между живота и смъртта през лютите зими. Жителите на Солницата открили как да изваждат солената вода от дълбоките извори и да я изпаряват в специални керамични съдове в големи пещи, за да получават кюлчета чиста сол.

Тези кюлчета са били лесни за броене, пренасяне и складиране. Търговците са ги товарили в кожени торби и са ги пренасяли на стотици километри – на юг към Тракия и Гърция или чрез лодки по реките и Черно море. Тъй като солта не се разваля, ако се пази от влага, тя е била перфектната стабилна валута.

Любопитното е, че като концепция солта остава валута в световната история за хилядолетия напред. Дори много по-късно, в Римската империя, на войниците се е плащало отчасти в сол. Оттам идва и английската дума за заплата – salary (от латинското sal – сол). Но хората край Провадия са го правели първи, в огромни мащаби. Докато днес Провадия ни изглежда като малко и спокойно градче, преди хиляди години това място е било „Ню Йорк“ или „Дубай“ на тогавашния свят – центъра на световната икономика и цивилизация.

Накратко, всичко, което е съществувало тогава е можело да се търгува със сол. Тъй като без сол хората и животните буквално са умирали (тя е жизненоважна за организма, а тогава е била и единственият консервант за храна), всеки е бил готов да даде най-ценното си срещу едно кюлче.

Заради голямото си богатство, жителите на Солницата постоянно били нападани от съседни номадски племена. За да се защитят, издигат огромни, масивни каменни стени, дебели над 4 метра. Градът процъфтява в продължение на повече от хилядолетие, но накрая е сполетян от катаклизъм. Мощно земетресение разрушава дебелите каменни стени, а малко след това изворите пресъхват за дълъг период. За древните хора това е било знак, че боговете са им обърнали гръб. Те напускат домовете си завинаги, оставяйки всичко зад себе си.

При разкопките са открити гробове и скелети на хора, убити от стрели с върхове от кост и кремък. Една от теориите разказва за последната, епична обсада на града, при която защитниците са се борили до последен дъх, за да спасят най-ценното си съкровище – изворите.

Има много силна хипотеза, че приказното богатство от Варненския некропол (най-старото обработено злато в света) е натрупано благодарение на Солницата. Хората от Провадия са произвеждали „бялото злато“ (солта) и са го търгували на юг и по море, а в замяна са получавали ценни метали, миди Спондилус и други луксозни стоки. На практика тук са живели първите „милионери“ на древния свят.

Археологическият музей: Проклятието на най-старото злато

Тук се пази най-старото обработено злато в света. Но oколо неговия откривател, разкопките и самото съкровище витаят множество градски легенди, слухове за проклятие и мистериозни съвпадения.

Историята започва през 1972 г. в Западната промишлена зона на Варна. 22-годишният багерист Райчо Маринов копае траншея за телефонен кабел. В пръстта той забелязва странни лъскави предмети и парчета керамика. Понеже по това време никой не предполага, че по тези земи има злато отпреди Египетските пирамиди, Райчо решава, че е попаднал на… стари тенекии или отпадъци от някоя театрална трупа. Той събира златните предмети в една обикновена кутия за обувки и я оставя в кабината на багера. Няколко дни кутията стои там, без дори да е заключена.

Няколко дни по-късно се свързва с местния учител по история, който веднага разбира, че става дума за нещо епохално, и алармира варненските археолози Иван Иванов и Михаил Лазаров. Според градските слухове, държавата дава на Райчо скромна парична награда (около 500 лева), с която той си купува… мотоциклет с кош. Говори се, че след това животът му не потръгва по мед и масло, а самото злато „не му донесло щастие“, защото било взето от гробове на могъщи магьосници и царе. В действителност Райчо Маринов доживява до дълбока старост и винаги е бил уважаван като откривател, макар и без да натрупа богатство от това.

Друга интересна история е проклятието на гроб 43. В него е погребан мъж на около 45-50 години, с внушителен за времето си ръст (около 170-175 см), за когото се смята, че е бил вожд, цар или върховен жрец. В неговия гроб са открити над 1,5 кг чисто злато — повече, отколкото е намерено от тази епоха в целия останал свят.

Подобно на проклятието на Тутанкамон, бързо се ражда легендата, че който наруши покоя на „Варненския цар“, ще бъде застигнат от зли сили. Говори се, че хората, участвали в разкопките, са сънували кошмари, а някои от тях са страдали от внезапни здравословни проблеми. Сред иманярите в региона дори има поверие: „Злато, извадено от гроб, не носи щастие на живия – то принадлежи на подземното царство.“ Някои съвременни мистици твърдят, че залата в Археологическия музей, където е изложен Гроб 43, има особена, тежка енергия. Разказват се истории за бременни жени или по-чувствителни посетители, на които им прилошавало точно пред витрината със скелета на вожда.

В самия Археологически музей уредниците ще ви кажат, че единственото истинско проклятие на златото е неговата красота. То привлича милиони туристи и учени от цял свят и буквално омагьосва всеки, който го погледне. Музеят пази съкровището при изключителни мерки за сигурност, а учените продължават да изследват дали Варненският некропол не крие още тайни.

Побитите камъни: Българският Стоунхендж

Побитите камъни край Варна са енергийното сърце на областта. Единствената пустиня в България (заедно с една в Испания) и място, където компасите понякога полудяват. Науката казва – коралови рифове или газови мехурчета от дъното на древно море. Легендите обаче са по-красиви: за титаните, които пренасяли огромните камъни, и за момъка, който предал тайната на Божието име, за да спаси любимата си, а телата на титаните се вкаменили.

Тази история е колкото романтична, толкова и трагична. Тя разказва за времена, в които по тези земи живели титани (великани), а морето стигало чак до мястото, където днес са камъните. Наблизо живеел красив български момък. Той бил смъртен, но притежавал нещо необикновено – знаел тайното име на Бога. Това име имало огромна сила и правело притежателя му безсмъртен, но имало едно условие: ако момъкът го изрече на глас пред друг човек, щял веднага да изгуби безсмъртието си и да се превърне в прах.

Един ден момъкът видял на морския бряг девойка с невиждана хубост и се влюбил в нея от пръв поглед. Тя обаче била обречена на морския бог (или в някои версии – на предводителя на титаните, които охранявали брега). Великанът се съгласил да отстъпи момичето на момъка, но поставил жестоко условие: „Ще ти я дам, само ако ми кажеш тайното име на Бога. Ако откажеш, тя ще загине пред очите ти.“

Изправен пред избора между собствения си вечен живот и живота на любимата си, момъкът не се поколебал. Любовта му била по-силна от страха от смъртта. Той обаче проявил хитрост – не искал просто да изрече името и да изчезне. Момъкът отишъл при титаните, които били подредени в редици на брега, и започнал да подрежда самите великани. Той карал всеки от тях да застане на определено място. Когато приключил, се оказало, че телата на титаните, погледнати отгоре, изписвали с огромни букви тайното име на Бога.

В мига, в който последната „буква“ била завършена, Бог погледнал от небесата и видял своето свято име, изписано на земята чрез саможертвата на една чиста любов. Трогнат от силата на чувствата на момъка и разгневен от наглостта на титаните, които искали да обсебят силата му, Бог изпратил мощна светкавица. Титаните мигновено се вкаменили, превръщайки се в огромните стълбове, които виждаме днес. Момъкът и неговата любима били спасени и останали заедно, а вкаменените великани и до днес пазят тайната на Божественото име, запечатана в земята.

Втората популярна легенда е по-епична и е свързана с ранната българска история и строежа на първата ни столица – Плиска. Според това предание, когато българските ханове решили да построят величествен каменен град, те наели на работа последните останали по земята титани. Великаните трябвало да пренесат огромни каменни стълбове от далечни земи, за да издигнат стените и палатите на Плиска.

Те натоварили колоните на гърбовете си и тръгнали на дълъг път. Когато стигнали до района на днешна Варна (тогава близо до морето), ги застигнала вест: „Плиска е завършена! Строежът приключи, няма нужда от повече камъни!“

Разочаровани, уморени и ядосани, титаните просто забили огромните колони, които носели, в земята, захвърлили ги и си тръгнали. През вековете тези стълбове се сраснали със земята и останали да напомнят за гигантския труд на митичните строители.

Независимо дали вярвате на геологията за древните газови извори, или на приказките за великани, Побитите камъни имат особена енергия. Някой хора и до днес вярват в някой неща като: кръга на желанията, в който ако влезете боси и си намислите желание и докоснете централния камък, енергията на мястото ще го сбъдне или за камъка на любовта – един от камъните има естествен отвор във формата на сърце и ако погледнате през него ще откриете истинската любов в живота си.