Тази част ще посветим на легендите около един невероятен манастир близо до Варна, който днес познаваме като Аладжа манастир. Манастира е едно от най-загадъчните места по нашето Черноморие и около него са се наслоили доста легенди. Някои записани още от братя Шкорпил преди повече от век, други по-нови, родени от туристическия фолклор.
Легендата за основаването
Според едно предание първите обитатели на скалите не са били българи, а няколко римски аристократи, прогонени от Рим заради християнската си вяра. Те се установили тук още през 4–5 век и положили началото на аскетичния живот в пещерите. Тази легенда свързва началото на манастира с група аристократи, прогонени от Рим заради християнската им вяра. Официалното монашеско братство от български монаси се оформя едва през 9–10 век, след приемането на християнството у нас.
Откъде идва името „Аладжа“
Общоприетата версия е, че името идва от турската дума за „пъстър, шарен“ — заради многоцветните средновековни стенописи по скалите. Има обаче и по-екзотично тълкувание. Ако се приеме, че „Аладжа“ всъщност се състои от две части, „Ал“ е определителен член, а „аджа“ се тълкува от санскритски като „агнец (божий)“ — версия, която малко хора познават, но която редовно се споменава в местния разказ за манастира. Христовото/православно име на обителта така и остава неизвестно. Няма никакви данни за първоначалното му християнско име. По бележки на Карел Шкорпил се предполага, че се е наричал „Свети Спас“, докато от 1960 г. официално носи името „Света Троица“.
Легендата за скритите съкровища
Това е може би най-упоритата легенда за мястото. От векове се разказва за укрити от османците богатства и ценности, принадлежали на цели дванадесет манастира, донесени и скрити тук — но до днес нищо подобно не е открито.
Има обаче и много по-конкретна, почти детективска история, записана от Карел Шкорпил. Преди Освобождението скитник на име Стоянчо живял в изоставения вече манастир и открил комплекс от 49 пещери, в дъното на които се чувало бучене на подземна река и се стигало до голяма желязна врата с катинар. Слухът стигнал до турците. Дошъл паша с десетима души, претърсили пещерите, но не намерили нищо. След това Стоянчо бил обвинен, че помага на въстаници, и е хвърлен в затвора.
След Освобождението той се върнал с хора от близкото село Кестрич (днешния варненски квартал „Виница“) и се появил с два чувала, пълни с монети. Карел Шкорпил лично разгледал две от тях и установил, че са сребърни, от ранновизантийския период. Едната монета останала у близка на Стоянчо жена, другата била купена от царица Елеонора, първата съпруга на цар Фердинанд. По думите на разказвачите на Шкорпил, по-голямата част от намереното било предадено на гръцкия църковен епитроп във Варна. Друга част послужила за обкови на икони в Кестрич.
Останалата част, която принадлежала на Стоянчо, той похарчил за да строи обществени чешми из България.
Съществува и още една хипотеза за произхода — че част от богатствата може да принадлежат на оцелели кръстоносци от армията на Владислав III Ягело, които след разгрома в битката при Варна (1444 г.) побягнали на север към Дунав и Влашко и са скрили плячка от грабежи в Западна България точно там.
Има и по-мрачна версия, свързваща тъкмо тези кръстоносци с манастира. Разказва се, че една група от тях, отчаяна да се сдобие с плячка, поискала съкровища от монасите, а когато не получили нищо (защото те били отшелници без богатство), избили ги и хвърлили телата им непогребани в катакомбите.
Отделно руският писател Виктор Тепляков записва в „Писма от България“ разказ за млад монах, подмамен от търсене на съкровище. Една нощ той намерил вход към тайна пещера и на сутринта бил открит в безсъзнание, с ръце и джобове, пълни със скъпи антики.
Мълвите за заровено злато са толкова живи, че се преплитат и с историята за подземен лабиринт под скалите.
Легендата за подземните тунели
Разказва се, че под манастира има цял лабиринт от подземни проходи, а пещерите на комплекса са само малка част от него. Любопитното е, че тук има и реален, необясним факт, върху който легендата се крепи. В криптата на манастира съществува отвор, затрупан от срутени скални маси, който никога не е бил проучен докрай. Така и не е доказано дали наистина не води към по-обширна система от подземия. Според варненски разказ тези подземия се свързват и с по-древен пласт вярвания. Смята се, че част от тунелите пазят връзка с древни тракийски култове и ритуали, останали неразгадани. Мнозина разказват и за необясними явления и духове на монаси, обитаващи мястото и до днес.
Легендата за монаха призрак „Рим папа“
Това е емблематичната фигура на манастирския фолклор — духът пазител на обителта. Според поверието „Рим папа“ не е бил свързан само с Аладжа манастир. Образът му се среща в Македония, Сърбия и Югоизточна България, където обикновено е бил смятан за зъл дух. Тук обаче, около Аладжа манастир, той се приема по-скоро като закрилник и пазител на манастира.
Съществува и по-мрачен, „готически“ разказ за произхода му. Според него „Рим папа“ бил един от светците, удавили се в устието на Дунав. Този мотив се свързва с една песен, записана лично от Карел Шкорпил в края на XIX век сред местното население. В нея се разказва, че след придошли води на Дунав нивото на Черно море рязко се покачило. Огромна вълна заляла Аладжа манастир и над 300 монаси и книжовници се удавили. Тази легенда — за унищожителен потоп, помел цяла книжовна общност — е една от най-драматичните, свързани с обителта.
Според най-разпространения вариант, записан от братя Шкорпил и техните сътрудници от Варненското археологическо дружество преди повече от век направо от устата на местните хора, той лежи в каменен гроб-легло във вековната гора Хачука, северно от манастира. Носи и други имена — Имри поп, а най-старото му име е Урум папаз, което от турски означава „ромейски“ или „християнски свещеник“. Всяка пролет той се събужда и пита първия срещнат човек дали в Хачуката все още има пръчки за подкарване на коне и дали жените раждат, а кравите се телят. Ако чуе, че животът продължава, казва „Има още време“ и изчезва толкова внезапно, колкото се е появил.
Дългогодишният уредник на музея Валери Кинов добавя и по-личен, съвременен пласт към образа. Споделя, че никога не го е виждал, но „разговаря“ с него. Усеща присъствието му не през пролетта, а наесен, и твърди, че губи енергия, ако дълго не посещава манастира. Има и по-нови, вестникарски разкази за туристи, които уж мярнали призрака му, но това вече е по-скоро градска мълва, отколкото документирана легенда.
Легендата за античния град под манастира
Друго предание твърди, че скалната обител не е първото нещо, издигнато на това място. Разказва се, че манастирът е построен върху останките на много древен гръцки град, основан още от македонския цар Филип II (бащата на Александър Велики), но историците не са открили научно потвърждение за това.
Освен самите легенди, интересна е и историята на изследването им. Братя Карел и Хермин Шкорпил — основоположниците на българската археология, системно са документирали Аладжа манастир още в края на XIX век. Налични са около сто чернови бележки на Карел Шкорпил, свързани с проучванията му на манастира, които се пазят и до днес в научния архив на БАН. Сред тях са и окомерни скици, направени по наблюденията му с бинокъл на запазените по онова време стенописи в притвора и параклиса. Именно чрез такива бележки легендите около манастира са стигнали до нас в писмен вид, а не само като устно предание.
История за пазача на Аладжа манастир
В началото на XX век по стари снимки на Аладжа манастир се появява една особена фигура. Мъж с дълга брада и тъмни дрехи. Това е Тодор Цанев, скитник от врачанското село Сокач. Той се заселва сред скалите някъде към 1903–1904 г., едва на двайсет и няколко години.
Разказва се, че пътувал от Балчик към Варна, минал през гората и забелязал сред скалите малка порутена църква. Тръгнал нагоре, но местните овчари го подгонили, защото го помислили за комита (член на революционен комитет). Заинтригуван от находката, той се опитал да получи разрешение да прокара пътека дотам. Първо отишъл при Митрополията, но там го отпратили с извинението, че мястото е стръмно и опасно. След това се обърнал към Херман Шкорпил, току-що избран председател на новосъздаденото Варненско археологическо дружество. Той чул молбата на Тодор Цанев.
Дружеството му позволило да се засели в обителта и да се грижи за нея. Така, без почти никакво възнаграждение — само правото да ползва манастирската градина — Тодор се превръща в неин пазител. Разчиства пътеката до горния параклис, до който тогава се стигало по едно дърво и стълба.
В края на януари 1907 г., той се заема с почистването на пещерите „Каранлъ-маара“, които били затрупани с камъни. Изчиства и засипаният в близост до пещерите кладенец „Латин бунар“. За неговите води се носели легенди, че били много лековити и още преди изгрев слънце тук идвали хора, за да си измият болните очи. Тодор изравнява и част от мястото пред скалата, в която е издълбана манастирската черква. Там заедно с двама негови приятели откриват вода на 6 м дълбочина.
С годините Тодор участва във всяко благоустройство на местността. Изравняване на терена с помощта на войници, засаждане на овощни и черничеви дръвчета, ограждане на манастирския имот с каменна ограда. Построяват се стаички за пренощуване на туристи, а посетителите се множат.
Сред посетителите на манастира са и българските принцове Борис и Кирил, нейно Величество българската царица и много други видни личности. През месец юли 1913 г. (румънската граница е на 6 км северно от Аладжа манастир) пазачът Тодор посреща и 400 румънски войници, чийто подписи и отзиви за посещението им са останали в паметната книга на манастира. Те разглеждат с огромно любопитство историческата ни светиня и остават поразени от местността и от гледката, която се открива от манастирската обител.
Историята му обаче не свършва идилично. През 1928 г. в грижите за обителта се включва и Дамският комитет към Археологическото дружество, но скоро между Тодор и дамите избухва остър конфликт. Той е обвинен, че се опитва да ги прогони, че присвоява манастирско имущество и дарения и че се държи зле както с тях, така и с посетителите.
Показания срещу него дават двама горски пазачи и един работник, живели редом с него. И тримата потвърждават лошия характер на пазачът Тодор, злословенията му срещу дружеството и срещу самият Карел Шкорпил, опитите му да обсеби някои от имотите на манастира, скандалите с дамите от комитета и лошото му отношение към тях, неприемливото му държание с посетителите и туристите в обителта, и го определят като човек – вреден за манастира.
През 1929 г. случаят стига до Околийското управление във Варна. Оттам следите на Тодор Цанев се губят — по-нататъшната му съдба остава неизвестна и до днес, оставена на бъдещи изследователи.
